Тя беше една миличка, усмихваща се, вечно извиняваща се жена. Когато я срещах, усмивката и вече беше на лицето. Говореше с тих, треперещ глас. Погледнах в очите и, те бяха мъртви. Нямаше пламъка, нямаше слънчицата в тях, очите не се усмихваха, те бяха потъмнели от мъгла. Някак вътрешно усещах пустинята в нея..всичко изравнено, подравнено, нямаше бриз или слънце, а само гъста непрогледна мъгла. Отначало въздържах себе си, да се интересувам защо е така. Човешки съдби много, нямах правото да се ровя в мъглата, бях никоя. Но, както винаги съм казвала, мен Бог ме обича и винаги ми показва това, което искам да науча. Един ден, тя се появи с мъж. Този само като го видях и настръхнах, веднага облякох ризницата и сложих шлема, готова за битка. Арогантното му държание, високия му говор, недоволството му на всяка крачка ми бяха достатъчни, за да разбера, че този предизвика ли ме, ще станем на кълбета. Идват при мен, аз и се усмихвам, а този го игнорирам тотално, все едно не съществува.Още повече се ядоса и взе да си го изкарва на нея. Тя се сви, усмивката и се скри, а очите и бяха пълни със страх. Нещо ме бодна в сърцето и повече не можех да владея себе си. С леден тон му казах, че вратата е срещу мен и да напусне обекта, не съм длъжна да му търпя лошото настроение, заяжданията и цинизма му, въпреки че не бяха насочени към мен. Е няма да описвам какво чуха ушите ми..Отначало мълчах и го гледах безразлично..още повече се вбеси..и взе да удря с юмрук плота..Е това ме изкара от равновесие..С няколко крачки отидох до вратата, отворих я и му казах..Напуснете! Веднага! Иначе ще извикам полиция.
Тогава започна със заплахите..щял да ми спука гумите на колата, щял да ме причака след работа да ме пребие..и т.н. Казах му само едно..."Молете се, да не ми се случи нещо лошо, защото след тези заплахи, пред толкова хора/бяха се събрали и други/ познайте кой ще е виновен." и после го нарекох "Глупак"
А Тя, тя стоеше и гледаше безмълвно и явно не можеше да повярва, че някой може да му се опълчи. На нея явно и беше взел страха.
Е после, същият този идва да ми се извинява, да почерпел кафе..дрън дрън..и му казах, "не мен, имаш си жена, на която да и купуваш и черпиш"..
Беше ме ужасно страх, този да не си го изкара на нея..ама после разбрах, че всичко е било ок...просто той е насочил агресията си към мен...и пак ще кажа...ГЛУПАК
За какво го разказвам това, като е обикновен битовизъм..предполагам има хиляди хора в това състояние..но се замислих за страха! човек подаде ли се на страха, става пионка в чужди ръце..При мен обаче е другата крайност,  страх ли ме е, агресирам, слагам бронята и се намъквам в доспехите..не се свивам... е  мога да си изям боя някъде, ама това ми е вътрешно..по-силно от е мен..
Само да спомена, че Тя и Той са хора, доста по-възрастни от мен..
На нея, аз не мога да и помогна, освен да и давам повече внимание, да бъда по-мила с нея..и като дойде при мен да си говорим за неща, които могат да я разсеят, поне за малко..манджи, туршии..плетки..: ))) А тя се оказа страхотна кулинарка..: )
Прекрасен ден желая..макар и мръчкаво и студено навън..в сърцата да ви е топло и уютно..: )
а в момента слушам това..споделям го..: )))
ааа забравих и кафето..: )))

 да познаваш до такава степен човек, че само един поглед и да можеш да разбереш много неща. Приятелства от 40 и повече години, които и сега като се съберете заедно..и се превръщате в ония хлапета от едно време..Имате си спомени заедно, закачки и наистина можеш да бъдеш себе си. След такива срещи ти става някак топло, уютно..сияеш. Дори срещата да е в кварталното ресторантче, не толкова затоплено и малко задимено..някак се връща духа на прекрасното минало, когато сте били деца..Проблемите изчезват, а минутите и часовете сякаш летят.
Три приятелки, познавайки се от първи клас..минали заедно през пубертета, после през живота..всяка с различна съдба..едната вече е баба..но заедно ли сме..ставаме същите...като едно време!
Кълна се! Никога да не забравям теб...

пп аа добавям и една любима песничка за лека нощ..

 щом започнах да казвам...ееххх едно време какво беше!..: )) Е беше, ама сега не е.. Дали не се превръщам в досадна бабка, която тъгува по едно време...: ))) А преди много се дразнех на това..ти знаеш ли какво беше едно време!...: )) настръхвах и бях готова за битки с времето..
Ама някои неща, наистина не мога да приема за нормални. Поне за моята представа за нормалност. Почти всичко стана толкова лесно, общодостъпно и обезценено..че наистина понякога се връщам в едно време..а и остарявам и имам база за сравнение..
Сега, аз не мога да  оплаквам много "едно време"..защото промяна много нямам, поне в основата..приятелства от едно време, устояли на времето, къща, от едно време, откакто съм се родила...ама живеейки в сегашно време, нещо ми куца..или може би защото започнах да си търся..онова време..: ))) абе на остаряване върви..: )))
Да не говорим, че едно време имахме свобода..домашни телефони, нямаше камери навсякъде..нямаше компютри,нямаше следене..снимките бяха от фотоапарати и на хартия, само най-близките ги виждаха и се съхраняваха в албуми..а сега техниката ни превзе..и ще ни унищожи..процеса е стартиран. Но пък човек може честичко да си забравя телефона в къщи..и да се шляе на спокойствие..;)
Социалните мрежи..а те па каква гавра са с хората, нямам думи..но пък хубавото е, че може да ги използваш за информация..да си зяпаш животинки.и да споделяш клишета!...: )))..пардон..мъдри мисли..
А днес пак е Слънчице..което дава перфектната възможност, да забравя телефона си в къщи и да се размотая нанякъде...като едно време...: )))

Накъдето ми видят очите...

 ммм...: ))) Вчера си купих голям буркан с течен шоколад, мислех да правя гофрети, къде ти..само като си помислих, че трябва да бъркам брашно, яйца, мляко, пък после да ги чакам докато се изпекат в гофретника..и мисълта ми услужливо ми предложи друг вариант..филийка с шоколад!.. : ))) амааа една не ми стигна..та станаха две..: )))
А слънчице, шоколад, кафе...невероятна добра комбинация за неделя сутрин..: )) и се замислих..колко малко му трябва на човек..за да е доволен и мърка..
Прекрасен ден пожелавам..да ви е слънчево, уютно и сладко..
и Амор...: 

 Казват, че човек когато обича, ревнува. С което не съм съгласна..ревността не значи любов. Поразрових се за убийствата станали от ревност. Трагедия! И тези хора искат да ми кажат, че са обичали?!
Да не говорим, че ревността е наистина психично отклонение. Дори и да няма за какво, ревнивите хора си фантазират, измислят, агресират, губят човешкият си образ. И това не е Любов, със сигурност, това е някакво отчайващо желание за притежание..или знам ли...някаква остра нужда да наказват себе си със съмнения..и негативни фантазии.
Ревността е убиец на Любовта...човек няма идея накъде ще им перне фантазията и какво могат да направят в изблик на безумие. А да не говорим за психическият тормоз.
На два пъти съм изпитала на собствен гръб ревниви мъже, трети път няма да има...това е нещо с което компромис не мога да направя..
А поводът да напиша това е, че срещнах една приятелка..или по-скоро позната с посинено око..а познайте от какво е посинено и защо..Не успях много да и помогна..освен, че и казах, че избора да ходи посинена или да се махне е нейн, разбирам страха и, че този може да откачи, ама със страх не се живее..може временно да дойде в нас, а а този да ми дойде..да има късмет! Но почти съм убедена, че няма да го направи..дано ме изненада..