"Любовта е едно от нещата, които не зависят от нашите действия или решения. Тя просто се случва. Възможно е да попречим да се задейства, но не можем да предизвикаме любов. Тя или се случва, или не, но ако не се случи, няма начин да я провокирам нито при мен, нито при теб. Ако се жертвам, ако се самонаранявам и разрушавам живота си заради теб, мога да получа твоето съжаление, презрение, съчувствие, може би дори благодарност, но няма да спечеля любовта ти, защото тя не зависи от това, което мога да направя."

"Една стара легенда на индианците сиукси разказва, че веднъж в шатрата на стария магьосник на племето дошли, хванати за ръка, Храбрия бик – най-смелият и уважаван млад воин, и Небесна дъга - дъщерята на вожда и една от най-хубавите девойки в племето. - Обичаме се - рекъл младежът. - И ще се оженим - добавило момичето. - И толкова се обичаме, че дори ни е страх. - Искаме някаква магия, заклинание, талисман. - Нещо, което да ни гарантира, че ще можем винаги да бъдем заедно. - Което да ни даде сигурност, че ще бъдем един дo друг, докато срещнем Маниту в деня на смъртта. - Моля те, има ли нещо, което можем да сторим? - настоявали те. Старецът ги погледнал и се трогнал, като ги видял толкова млади, толкова влюбени, толкова нетърпеливи да чуят какво ще им каже. - Има нещо - казал той след дълго мълчание. Но не знам... задачата е много трудна и опасна. - Няма значение — отвърнали двамата. - Готови сме на всичко - заявил Храбрия бик. - Добре - казал магьосникът. - Небесна дъга, виждаш ли планината на север от селото ни? Трябва да я изкачиш сама. Единствените ти оръжия ще бъдат една мрежа и собствените ти ръце. Трябва да уловиш най-красивия и силен сокол, който живее там. Ако го хванеш, трябва да го донесеш тук на третия ден след пълнолуние. Разбра ли? Момичето кимнало. - А ти, Храбър бик - обърнал се той към младежа, - трябва да изкачиш Гърмящата планина и когато стигнеш върха, да откриеш най-величествената орлица, да я уловиш само с една мрежа, без да я нараниш, и да ми я донесеш тук жива в същия ден, в който ще дойде Небесна дъга... Сега вървете. Младите се погледнали с обич, усмихнали се леко и тръгнали да изпълнят възложената им задача — тя на север, той на юг... В уречения ден двамата чакали пред шатрата на шамана. Всеки от тях носел платнена торба - в нея се намирала птицата, която трябвало да улови. Старецът ги помолил много внимателно да ги извадят от торбите. Двамата влюбени го послушали и показали на магьосника уловените птици. Наистина били великолепни екземпляри, несъмнено най-хубавите от своя вид. - Високо ли летяха? - попитал магьосникът. - Да, високо. Както ти заръча... А сега? - попитал младежът. - Ще ги убием и ще изпием кръвта им, за да станем горди като тях, така ли? - Не - отвърнал старецът. - Може би трябва да ги сготвим и да изядем месото им, за да станем смели като тях — пред-ложил момъкът. - Не - повторил старецът. - Ще направите следното: вържете птиците помежду им за краката с тези кожени върви, после ги пуснете да летят на свобода... Воинът и девойката направили това, което им казал старецът, и пуснали птиците. Орлицата и соколът се опитали да полетят, но не успели да се отделят от земята. Минути след това, раздразнени от безпомощността си, птиците се нахвърлили една срещу друга и се наранили с клюновете си. Ето това е заклинанието. Никога не забравяйте това, което видяхте. Вие сте като орлица и сокол, ако се вържете помежду си - дори да го направите от любов, не само ще живеете като влечуги, но рано или късно ще започнете да се наранявате един другиго. Ако искате любовта ви да пребъде, летете заедно, но никога вързани."