не, не за ковид ми е мисълта.. а за пандемията - "аз обичам себе си", за безразличието, за загубата на човешкото. Всички станаха Богове и обичат себе си..Само че образа на  Бог не съществува.. Става ми студено, като гледам Богове, и не защото аз не обичам и не вярвам в моя Бог, а защото той е един - Бог е вяра... А човешките богове са навсякъде и стават все повече. Настина е пандемия! И веднага идва въпроса, какво се обърка!? След новото хилядолетие светът не е същия.. пандемии, страх, войни.. Кой и защо води светът към самоунищожение.. Потърсих отговорите във философията..т.е. мненето на великите философи.. ми трагедия! Човек за човека бил звяр.. самодостатъчност.. дрън, дрън..а истината им е пред очите. Един човек, ако се изправи срещу един лъв.. шансовете са нищожни за човека.. но ако 10 човека се изправят срещу лъва???... Набутаха ни в общество, в което има само самовлюбени идиоти.. и?
Нищо особено не се е случило, но от време на време спирам, оглеждам се и се опитвам да анализирам. Лошото е, че аз също се променям.. усещам го! Вярата ми нещо започва да куца.. и бавно се пъхам в собствената черупка. Не го искам... но..се получава. Добре че съм на 50..т.е. по-голямата ми част от живота е минала...
Но иначе е прекрасно лято.. с багри аромати и уражой... : ) Живот кипи наоколо..а Слънчицето грее ли грее..
Прекрасен съботен ден пожелавам.. : )

 нахлупила розовите очила..
светът сякаш ме прегръща
и на моите ласки отвръща..

Когато съм тъжна и сама
свела сломено глава
сякаш цялата Вселена
в мрачност е потопена..

Когато в мислена каторга
затварям своята душа
сякаш в студена морга
ми битува същността..

Но когато съм влюбена, обичам
когато на Любовта се вричам
цялата ми същност оживява
и на живота тя се наслаждава.

Когато..музата ме обхваща
да пиша стихове, ме праща.. : )))

Честит нов месец.. лято е! Тази година на два пъти видях и усетих морето...