че в държава живеем
да плачем, или да се смеем
щото наш`те политици мили
все накиснати във водевили.

БеСеПе-то се чумери
иска начин да намери
да яхне пак властта
да ни бутне в пропастта.

Националисти! А сега
кажете драги господа
Знаете ли що е Род, Родина
или национализма се спомина.

Герб. Била е сила
а защо ли се е свила
и на Европа е  слуга
 и  и сложиха рога!

Радев! Бил летец
даже го изкараха светец!
Но светци на земята няма
значи пак е някаква измама!

А имаме си и  партия "Воля"
на гърба на народната неволя
Марешки замазва пак очи
аптеки и бензиностанции реди
но от къде ли пък  са тез  пари?

Слави пред портала чака
чрез телевизията се отрака
и той държава ще оправя
но само празнодумие дарява


А горкия наш народ
в политически хопот
яко тегли и загива
в апатия забива!
но при тез политици мили
е само шоу и водевили!

 "Любовта е едно от нещата, които не зависят от нашите действия или решения. Тя просто се случва. Възможно е да попречим да се задейства, но не можем да предизвикаме любов. Тя или се случва, или не, но ако не се случи, няма начин да я провокирам нито при мен, нито при теб. Ако се жертвам, ако се самонаранявам и разрушавам живота си заради теб, мога да получа твоето съжаление, презрение, съчувствие, може би дори благодарност, но няма да спечеля любовта ти, защото тя не зависи от това, което мога да направя."

"Една стара легенда на индианците сиукси разказва, че веднъж в шатрата на стария магьосник на племето дошли, хванати за ръка, Храбрия бик – най-смелият и уважаван млад воин, и Небесна дъга - дъщерята на вожда и една от най-хубавите девойки в племето. - Обичаме се - рекъл младежът. - И ще се оженим - добавило момичето. - И толкова се обичаме, че дори ни е страх. - Искаме някаква магия, заклинание, талисман. - Нещо, което да ни гарантира, че ще можем винаги да бъдем заедно. - Което да ни даде сигурност, че ще бъдем един дo друг, докато срещнем Маниту в деня на смъртта. - Моля те, има ли нещо, което можем да сторим? - настоявали те. Старецът ги погледнал и се трогнал, като ги видял толкова млади, толкова влюбени, толкова нетърпеливи да чуят какво ще им каже. - Има нещо - казал той след дълго мълчание. Но не знам... задачата е много трудна и опасна. - Няма значение — отвърнали двамата. - Готови сме на всичко - заявил Храбрия бик. - Добре - казал магьосникът. - Небесна дъга, виждаш ли планината на север от селото ни? Трябва да я изкачиш сама. Единствените ти оръжия ще бъдат една мрежа и собствените ти ръце. Трябва да уловиш най-красивия и силен сокол, който живее там. Ако го хванеш, трябва да го донесеш тук на третия ден след пълнолуние. Разбра ли? Момичето кимнало. - А ти, Храбър бик - обърнал се той към младежа, - трябва да изкачиш Гърмящата планина и когато стигнеш върха, да откриеш най-величествената орлица, да я уловиш само с една мрежа, без да я нараниш, и да ми я донесеш тук жива в същия ден, в който ще дойде Небесна дъга... Сега вървете. Младите се погледнали с обич, усмихнали се леко и тръгнали да изпълнят възложената им задача — тя на север, той на юг... В уречения ден двамата чакали пред шатрата на шамана. Всеки от тях носел платнена торба - в нея се намирала птицата, която трябвало да улови. Старецът ги помолил много внимателно да ги извадят от торбите. Двамата влюбени го послушали и показали на магьосника уловените птици. Наистина били великолепни екземпляри, несъмнено най-хубавите от своя вид. - Високо ли летяха? - попитал магьосникът. - Да, високо. Както ти заръча... А сега? - попитал младежът. - Ще ги убием и ще изпием кръвта им, за да станем горди като тях, така ли? - Не - отвърнал старецът. - Може би трябва да ги сготвим и да изядем месото им, за да станем смели като тях — пред-ложил момъкът. - Не - повторил старецът. - Ще направите следното: вържете птиците помежду им за краката с тези кожени върви, после ги пуснете да летят на свобода... Воинът и девойката направили това, което им казал старецът, и пуснали птиците. Орлицата и соколът се опитали да полетят, но не успели да се отделят от земята. Минути след това, раздразнени от безпомощността си, птиците се нахвърлили една срещу друга и се наранили с клюновете си. Ето това е заклинанието. Никога не забравяйте това, което видяхте. Вие сте като орлица и сокол, ако се вържете помежду си - дори да го направите от любов, не само ще живеете като влечуги, но рано или късно ще започнете да се наранявате един другиго. Ако искате любовта ви да пребъде, летете заедно, но никога вързани."

 

 предимство.. или недостатък е? Един човек преди много години ми каза.."Търпението ражда шампиони." Но шампиони на какво? На глупост? На Наивност? Търпим в името на какво? И защо?
Да, аз съм много търпелива, понякога отчайващо търпелива..и освен шампионка по наивност, спечелила шамари от живота, друго не получих за награда. Не че съм очаквала награда..просто Вярата ме водеше, Надеждата, че всичко може да се ромени. Е да ама не!
Е промених се, няма повече търпение, не е и нужно. Нещата или се получават или не. Станах на години, където търпението е враг на времето, където живота просто нашепва, че не може да бъде пропилян..ей така, търпеливо!
Прекрасно е, човек да "харчи" времето си тук на Земята в по-стойностни неща, в пътуване, в работа, в хобита, които носят удоволствие и спокойствие, а не търпеливо очакване на някой да му дойде акъла..или да види реално нещата.
Пожелавам един прекрасен слънчев ден..и не бъдете търпеливи или поне търпение в граници да има..защото живота си тече..: ) Да не "плащаме" времето си с търпеливо и с търпение..

пп Идва Пролет..: ))

 А как се живее в двете крайности? И има ли "всичко" или "нищо", като понятия? А баланса? Цял живот човек се опитва да балансира, докато накрая остане без сили, без желания и без мечти..
Добро утро в неделя. Слънчицето ни показва, че пролетта е наблизо, огрява, топли и ни обещава по-светли и уютни дни..
а от мен чаша кафе и Скорпионс..и много слъчеви усмивки..

https://www.youtube.com/watch?v=lqllL-5h0Vw

 заливат ни, давят ни, създават илюзии, светове, градят бъдеще..а реално си остават просто думи. Хората се научиха да говорят красиво, да манипулират, да обещават..А къде са добрите стари дела? На думи всеки е велик, всеки е уникален, всеки е най най най..а като му видиш делата и се чудиш..това същия човек ли е?
Средствата за масово осведомяване, телевизия, радио, интернет новини, фейсбук и разни там други платформи, чатърски програми и т.н., впревърнаха хората в думи. В празнодумци! И после на света залипсва  доверието..
Какво доверие на думи може да се има? Но поговорката казва, "Обещанието не е, като завещанието". Защо се изметна така словото? Едно време то беше носител на намерения, на изпълнение, думите бяха с покритие, хората държаха на себе си и на дадената дума.
Вече никой на никого не вярва, защото празнодумието господства на земята.
А Бъдещето? Доверието съвсем ли ще умре? Ще започнем ли да си говорим сами, защото никой на никого няма да вярва?
Мнителните хора са тези, които лъжат, които мамят, защото човек съди за другите по себе си.
Защо светът пое в тази посока? Или може би не навсякъде е така..
Липсват ми усмихнатите ведри хора..на които като кажеш "Добър ден" не започват да мислят, че искаш да ги измамиш, а приемат поздрава, като поздрав, а усмивката да добронамереност.
Но аз вярвам, че светът ще поеме по правилния път. Вярвам, че разума и доброто ще наделеят и вярвам, че Живота е Прекрасен. :)
Мъничко му трябва да човек, просто да осъзнае че има един корем, че светлина и топлина има завсички и че в живота Доверието, Вярата, Надеждата и Любовта са всичко..другото може да си го купим.
Прекрасна вечер от мен..и малко цветя и природа за настроение..

макове...любими!

 Подари ми залеза на слънцето
в тъмното да не съм сама..

Едно от най-красивите неща са залезите. Прекрасни. 

Всеки път, до днес, когато посягах към чашата за кафе, затварях очи от болка. Една тресчица, от доста време обитаваше десният ми показалец и всеки път щом докоснех нещо, напомняше за себе си. Една малка невзрачна тресчица, която ме обричаше на болка. Снощи я извадих и днес нещата вече са други..
Замислих се. Колко ли тресчици има в нас от които ни боли? Които си седят там, но винаги ни напомнят за себе си и боли?! Изваждането им е още по-болезнено, но поне е отърваване завинаги, остава само раната да заздравее и евентуално белега, но той не боли.
Умеем ли да вадим пресчиците, които ни разкъсват или се научаваме да живеем с болката? :)
А навън е Слънчице..което щедро раздава Светлина и Топлина..и живота става цветен..: )
Пожелавам един прекрасен, топъл и уютен ден, пълен с усмивки и добро настроение..

 или тотално оглупях..
Гледам и чета хора във фейса, по форуми как се нападат и обиждат..яростта, с която го правят, желанието да наранят и да обидят, да смажат..да са победители в надпредварата на кой е по по най циник и грубиян.. и защо? Какво печелят освен трупане на негативни емоции...
Доскоро може би и аз бях така..горях в някакви огньове, които ме изгарахя и болеше и на въпроса защо съм го правила..нямам отговор..его?
Мрежата май се превърна в място на арени и борби..сякаш тук се губи човешкия облик..дали наистина ще го загубим?
Излиза и въпроса, може ли да има нормално, човешко общуване във виртуала..или е въпрос на време да се изкриви..да стане грозно и отблъскащо..
Сега като съм предимно наблюдател, картинката ми е по-ясна..може би човек трябва да поспре и да погледа и тогава да продължи..
А за лека нощ..искам да споделя нещо любимо..
Слънчогледи..
изумителни са, прекрасни..винаги гледащи към Слънцето..: )

 Добро утро в петък..Поглеждам навън - тъмно и мъгливо и се сетих за аромата на пролетта и багрите на лятото. Отпивайки с бавни глътки кафето, прелистих снимки от тези два сезона, а красотата на цветовете и дъхавите цветя, сякаш дойдоха в стаята ми. Няма я мъглата, няма го студа, те просто се разтвориха в една магия и наслада на очите..

 Днес се събудих без въпроси, без да търся отговори, просто ей така, спокойна и с усмивка. Направих си кафе - топло, ароматно и горчиво и някак света изглежда спокоен, уютен и топъл.
Хубаво е, когато не искаш вече да знаеш отговори, някак те са си заминали, заедно с желанието за въпросите..и едно спокойствие и тиха Вяра се наместват в теб, за да те карат да се усмихваш и Благодариш. : )
Уютен, топъл и усмихнат ден, пожелавам! 

 и спирам да слушам и да чета. Как човек може да определи какъв е, като той е всякакъв и много зависи от конкретно обстоятелство и среда. Чета автобиографии и мотивационни писма..е няма такова надлъгване и манипулация. Защо човек се опитва да пробутва собствените си илюзии за това какъв е, на другите? Рано или късно обаче истината излиза и тогава освен разочарованието, нищо друго не остава.
Въобще, много е интересно саоопределянето на човек какъв е..и защо винаги  пише какъв иска да бъде, а не какъв е..
Релно човек е всякакъв, нищо човешко не му е чуждо, но изтъкването на положителни черти си е жива тотална манипулация, да не говорим, че такъв човек се срамува от другите си качества и че той всякак се опитва да ги прикрие и да изкара другите виновни за тях.
Странно нещо сме хората..идеализираме себе си, а после ни тежи, като не можем да бъдем идеални...и на кого е нужно това?..
Интерес, желание за развитие и обучение са много по-ключови и реални фактори за човека..а не какъв е! Всичко се променя..въпросът е има ли желание за промяна..

 Уют, топлина и светлина, пожелавам!
"Лошото не идва само" - тези думи са както плашещи, така и дълбоко замислящи. Понякога трябва да се срине всичко, за да се започне отначало. Като Феникса. И Човек да разбере, че нищо не му принадлежи, нищо, освен преживявянията и спомените...и мислите, емоциите..
Две години се опитвах да задържа нещо, което си беше тръгнало отдавна. Останах без сили, без емоции, без въздух, за да спасявам - неспасяемото.  
Бях забравила Вселенската мъдрост, че нещо ако е "твое", то остава при теб, независимо от всичко, а ако не е, просто си отива.
Но след като изгориш и се превърнеш в пепел, след това живота придобива нов смисъл, нови нюанси и те винаги са повече..а красотата на животе е точно в нюансите..в багрите и цветовете. А след опустошителни емоции, завръщането на вътрешната хармония, става Рай, защото и Рая и Ада са начин на мислене, а не места, в които са те.
Пожелавам хармония, баланс и усмивки..: )

 "От сила имате нужда само ако искате да нараните някого. За всичко останало ви е необходима само любов.“
Чарли Чаплин
Никога не съм и предполагала, че е имал толкова трудна съдба. Гладувал, мръзнел, опознал от най-ранно детство мизерията, болката и несправедливостите на света, той си остава светъл пример, как трудностите не прекършват, как Човек, може да си остане Човек.
Днес тази негова мисъл я прочетох във фейсбука. Замислих се. Да, не ни е нужна сила, а любов. По-голямам сила от любовта едва ли има!

 

 Кога е епизода последен
на драмата любов - омраза
щото този сериал пореден
в чуФства ни омаза.

Изневери и сълзи
битки и мъгли
ножове и пистолети
жартиери, амулети
а накрая прозаично
той тръгва героично..
щото истинския мъж
осъзнал се изведнъж
че той иска си харем
поне 10-на да са барем

Една обича, с друга спи
с трета чати до зори
а четварта, пета и десета
там..да си чакат те късмета

Но защо ли в този свят голям
накрая оказва се той сам!
Харема в миг изчезва
и всяка го зарезва
Сложно е във виртуала
ако главата не е поумняла
че от много жени там
вечно си оставаш сам!

А когато си курвар изпечен
курви да "виждаш" си обречен!

 Актуален ли е още образа на дон Кихот в наше време? Измисляме ли си вятърни мелници, с които да водим битки? Лудостта за въображаеми врагове обсебва ли сетивата ни?
Това е страх!  Страхът ни владее! А страха е нещо нереално, което самите ние създаваме и влизаме в един илюзорен свят на опасности, които дори не съществуват!